Рей Чарлс е роден на 23 септември 1930 година в Джорджия.

Рей Чарлс е роден на 23 септември 1930 година в Джорджия. Започва да ослепява на към 5-годишна възраст и е изцяло кьорав, когато е едвам на 7 години. По личните му думи той даже не получава диагноза за положението си.

Сляп е, само че умее да кара велосипед, мотор и кола, плува, бяга, движи се самичък, без куче-водач и без тояжка. Притежава единствено две настроения – буйна наслада и тъмно отчаяние, и никой, даже и самият той не знае по кое време в кое ще изпадне. 

Най-типично за Рей Чарлс е неговата нетипичност. А най-яркият образец за тази нетипичност е неговото пеене.

(Quincy Jones and Ray Charles in Listen Up- The Lives of Quincy Jones, 1990)

Загубих зрението си на 7-годишна възраст. И то не изведнъж. Затова в съзнанието ми живеят облици на местности, хора, животни.

Често чувате хората да приказват за бедността. Но когато аз ви споделям, че бяхме небогати, това е беднотия с основно „ б “. Нямаше нищо друго под нас с изключение на земята. Например бях към този момент значителен, когато получих първия си чифт обувки. 

Мама беше рядко добър човек. Не беше мекушава; държеше ме пъклен строго. Дисциплината й беше втора природа. Научи ме, че дисциплината е тип любов. И това е нещо, в което имам вяра и до през днешния ден. Тя беше слаба, само че единствено физически. Притежаваше удобен разум и доста земен, здрав разсъдък. Над всичко поставяше две заповеди: „ Не проси и не кради. “

Мама не вземаше ум от никого. Градчето беше провинциално и аз бях единственият кьорав в него. Освен това в тези дни се смяташе, че слепите са безпомощни хора. Така че можете да си визиите какъв брой мощна би трябвало да е била мама – и какъв брой интелигентна, с цел да се пребори с всичките тези предубеждения и да ми даде опция да се оправям самичък в живота. Никога не ме оставяше да се измъкна от някаква работа единствено тъй като съм кьорав. Държеше се с мен като със зрящ, а и аз вършех всички неща като останалите хора.

Роден съм с музиката в себе си. Това е единственото пояснение, което мога да дам, защото никой от роднитите ми не е пял или свирил на някакъв инструмент. Музиката е част от мен. Нещо като ребрата, дробовете и бъбреците ми. Като сърцето или кръвта ми. Тя беше силата в мен, още преди да се появя на сцената. Тя беше нужда – като хляба и водата. И от момента, когато научих, че има клавиши, аз започнах да ги блъскам и да се пробвам да трансформира в звуци възприятията си.

Аз постоянно рева, изключително когато няма различен метод да излея възприятията си. Зная, че мъжете не трябва да плачат, само че мисля, че това е неправилно. Когато рева, аз се избавям от надълбоко насъбрани неща. Когато пея, постоянно рева. Плачът е възприятие, а чувстото е човещина. Да, рева.

Беше ми тежко, само че не си припомням да съм молил бога за помощ. Не съм подобен човек. Когато ослепявах, не се обърнах към бога. Никога не съм считал, че моите проблеми са негова грижа. Отрано бях научил, че е по-добре да разгадавам на себе си, в сравнение с да се обръщам към свръхестествени сили.

Искам да запомните, че има три неща, които в никакъв случай не съм желал да владея: куче, тояжка и китара. За мен всяко едно от тях значи слепота и беззащитност. Май всеки кьорав блус-певец, който съм слушал в миналото, свири на китара. Не, че желаех да се самозалъгвам. По дяволите, знаех, че съм кьорав като прилеп, само че не желаех да се повличам по улиците, като че ли съм полуумрял.

Има наслада и болежка. Щастие и горест. Когато ти се коства, че нещата вървят добре, внимавай. Бедата и скръбта може би те дебнат зад ъгъла.

Убеден съм, че съм роден с някаква музикална заложба, само че постоянно съм изпитвал потребност да модернизирам качествата си. Защото съвършенството е недостижимо. За мен музиката е единственият метод за прехранване. Никога не съм имал други проекти. Бих могъл да стана механик, дърводелец или тъкач. Навярно от мен можеше да излезе един порядъчен електротехник, това е обичаното ми занимание. Или пък юрист, защото обичам да диспутирам.

Никога не съм учил пеене в живота си. Обучението в учебно заведение беше единствено по пиано и кларинет. А пеенето си пристигна от единствено себе си – леко и волно като вятъра.

За мен музиката е била средство за оцеляване. Нещо като лекарство за мозъка ми. Музиката ми позволяваше да хапвам. Но тя ми позволяваше и да се самоизявявам. Свирех, тъй като трябваше да изсвирвам. По този метод се отърсвах от неприятните сънища и мъчителните мемоари. Освобождавах се от всичко насъбрано.

Слепотата ме предпазваше от театрална тресчица. Не виждах хората пред мен, тъй че се пробвах на първо място да доставя наслаждение на себе си. Ако се харесам на Рей, това е напълно задоволително, с цел да се харесам на другите.

Сексът е страхотна движеща мощ. Не са му нужни очи.

Откакто започнах да изсвирвам и да пея пред аудитория, в никакъв случай не ми се е налагало да си диря дами. Те ме преследваха по петите. От мен се очакваше единствено леко до загатна. Знаете по какъв начин стават тия работи. В тази игра всеки знае ролята си. Научих своята добре, и то овреме. На 18 години към този момент я играех като експерт. Който и музикант да попитате,  ще ви каже същото. Това е една от страничните облаги на бизнеса.

Имам си една приказка, която постоянно описвам на сцената и по този начин развеселявам всички: „ В Библията е казано да не прелюбодействаме. Тази заповед бог господ я е дал на Моисей. Хубава заповед, харесва ми. Защото в тези древен времена човек е имал шест дами и триста наложници и в случай че въпреки всичко е прелюбодействал, е бил за ликвидиране. “ Да, кръшкането е история, остаряла колкото земята. Това е естествена дарба и се отнася както за мъжете, по този начин и за дамите. Не мога да се преборя с това. А и не желая.

Слепотата е предимство. Така и не се научих да виждам незадълбочено на нещата. Ако пред мен стои някой мъж или жена, постоянно съм желал да узная и душата му.

Въпреки старомодното си образование считам, че дамите са били жерва на потисничеството на обществото. Те са научени, че не могат да се оправят сами, отнасяли са се с тях като с плебеи, биели са ги, те са прислужвали на нас, мъжете, като слугини. Разбирам и мога да осъзная срама на цялото това състояние. Женската равноправност ми харесва, по тази причина не се боря против нея. Искам мацките да бъдат по-самостоятелни. Щастлив съм, в случай че не крънкат пари от мен. Кой рационален мъж ще тръгне да оспорва това? И все пак от време на време се чудя дали фамилиите не страдат от конкуренцията сред мъжа и дамата.

Един мъж постоянно би трябвало да живее с възприятието, че закриля някого. В противоположен случай той не се усеща мъж. Може да е неуместно, може да е незнание, може да е старомодно, само че съм подготвен да се обзаложа, че 99 % от мъжете, които срещате на улицата, мислят по този начин.

Не мога да дефинира любовните си връзки като лекомислени. Те постоянно са доста съществени. Дори когато бях хлапе, се въртях край по-големичките девойки. Това е може би тъй като прекомерно рано влязох в света на възрастните, а може би и тъй като не харесвах глупавите девойки, които се кискаха непрекъснато и се държаха като малоумни. Аз също обичам смеха, само че избирам зрелите и рационални дами.

Бракът е въведен като институция, когато мъжът е решил да отбрани собствеността си. Затова са основани всички тези формалности и хората почнали да се женят. Така дамите се усещат под протекция. Според тях това е единственият метод за оцеляване. Често дамите изпадат в състояние, в каквото се намират чернокожите по отношение на белите. Затова възгледите ни са по този начин лимитирани и едностранчиви.

Когато почтено можеш да заявиш, че всичко, което имаш, безусловно всичко на този свят, е любовта към различен човек, това към този момент е тежко и съществено заявление.

Когато нещата вървях срещу мен, аз се нервирам. Винаги се мъча да заобикалям това. Ако някой ми направи номер, без да се усетя в точния момент, отчислявам го като човек. Може след време да дойдете и да ми кажете, че подобен вид го е прегазила кола. Няма да се развеселявам, само че и няма да ми е мъчително за него. Все едно, че индивидът е бил чужд. Когато отпиша някого, все едно, че към този момент го няма.

Понякога си мисля, че съумях, тъй като бях малоумен. Тогава знаех единствено да отстоявам.

Не се удрям в гърдите, само че аз съм един от първите, дадени под съд поради расово непокорство. И коства ми се, концертите на моя бенд за пръв път смесиха публиката.

Понякога публицистите ме питат какво ще кажа на младите за опиатите. Какво ли да им кажа? Не съм от тия, дето учат другите по какъв начин да живеят. Това е работа на министрите, възпитателите и равините. Мога да кажа единствено, че като дребен се напикавах в леглото, само че когато усетих какъв брой това нервира кожата и какъв брой студено ми става, престанах.

Аз имам елементарна визия за света: оставям хората към мен на мира. Но желая и те да ме оставят на мира.

Нямам проблеми с критиците. Понякога режа някоя негативна критика, поставям я в рамка и си я закачвам на стената – ей по този начин, поради майтапа. Смятам, че всеки има право да си споделя мнението. Но се нервирам, когато това персонално мнение се пробутва като безспорен факт.

Не мога да кажа, че съм забелязал кой знае какъв напредък в света. Ако ми завържете ръцете и след това освободите единия ми пръст, това не е напредък. А е единственото, което съгласно мен хората са постигнали през последните 40-50 години.

Не имам вяра в планирането на бъдещето. Вярвам в планирането на сегашното.

От Рей Чарлс, Дейвид Риц: „ Братко Рей “, изд. Музика
Снимки: imdb.com